четвъртък, 16 ноември 2017 г.

Мароко - от Маракеш до Сахара

Сега вече започна истинското изпитание за мен - да шофирам 1400км в Африка. Честно казано бях подготвена да се сблъскам с движение като в Иран, но Мароко ме изненада. Всички спазваха правилата, караха много спокойно и дори даваха мигачи. Много бързо излязохме от Маракеш и малкото ни Фиатче Пунто се понесе с цели 80км/ч към първата спирка за деня - Aid Ben Haddou. Покрай пътя се заредиха страхотни гледки, минавахме през каньони с отвесни червени скали, малки градчета и много завои. Спряхме,както и другите, на средата на пътя за да се поснимаме и веднага се появиха продавачи на камъни - ахати, аметисти, каквото се сетиш, все пак сме в Атласките планини, но едната оферта просто ни разби. Човека ни предложи 'зъби от бежанец'!!! Е на такова предложение няма как да се устои, та доста набързо се сдобихме и с тази невероятна находка.
Доста авантюристично решихме да минем през Telouat, и там да обядваме. Още в момента в който отбихме, пътя стана супер тесен и с доста неравности, а няколко километра по късно вече и асфалта изчезна. Поне проблема с широчината на пътя се реши, защото можех да си карам където ми е кеф - така или иначе всичко беше червена пръст :) Позамислихме се дали изобщо сме където трябва, но се разминахме с една- две джипки които ни дадоха кураж, че не сме само ние толкова заблудени. В крайна сметка стигнахме до прословутото село, където след бърз оглед на крепостта, която се оказа основната им атракция, седнахме в центъра на едно от двете ресторантчета които имаше там. Успяхме да си поръчаме берберски омлет, с идеята че ще е най-бързо и най-прясно. За бързо не беше, но по прясно от това нямаше накъде - в момента в който ни взе поръчката, собственика звънна един телефон и 10 минути по късно се появи един дядо с кошница домати и една кора яйца. Това беше най-вкусният омлет, който някога сме опитвали, а аз принципно изобщо не обичам омлет. Ометохме всичко за секунди, взехме по едно кафе и потеглихме.
За късмет пътя се оправи и относително бързо стигнахме до Aid Ben Haddou. Като фенове на 'Песен за Огън и Лед' нямаше как да не посветим този ден на местата, където са снимани някой от сцените за сериала. В случая това беше стара крепост на пътя на керваните между Сахара и Маракеш, използвана за декор на град Юнкай. В момента там живеят постоянно само четири семейства, но за сметка на това е супер популярна сред туристите. Има няколко магазинчета за сувенири и кафенце с готина гледка, както и много стълби за катерене. Поснимахме малко, поразтъпкахме се и отново в колата, посока филмовите студия в Quarzazate. Отново бяхме чели - недочели и се набутахме в Atlas Studios, където цареше ужасна разруха. Полуразрушени декори останали от преди 20 години, които дори ти е трудно да видиш, защото няма абсолютно никакво осветление и в помещенията е пълна тъмница. В пирамидата от филма Клеопатра трябваше да си светим с телефоните, за да можем горе долу да видим нещо. Почти тотално разочаровани, в един момент виждаме в далечината някаква постройка, която се оказва че е на другото студио и е точно каквото търсим. Но... разбира се, че трябва да има но....затваря след 20 минути. Газ към колата, газ с горкото Фиатче през чакъла малко офроуд и ...изненада. Не можем да влезем, защото нямаме билет, който се купува от главното студио, което е на главния път. И да повторим - газ с колата през чакъла, после малко през тротоара, все пак трябва все някак да излезем на улицата, и спираме точно навреме пред входа на студиото. Набързо купуваме билети, и познайте какво следва: мръсна газ, облак прах, чакъл и колкото и да не ни се вярваше успяхме!
Вече почти се беше стъмнило след като приключихме с гледането на декорите, а на нас ни оставаха още около час и малко шофиране до предварително резервираното ни място за спане в Boumalne Dades. Принципно шофирането вечер не ми е проблем, но в Мароко е ужасно. По пътя се движат всякакви превозни средства без светлини - каруци, колела, рикши. И не знам защо, но предпочитаното място да се съберат няколко човека да си говорят е точно на шосето, да не говорим, че и разни животни си се разхождат напред назад. Докато стигнем до къщата, очите ми бяха станали на понички. За сметка на това, мястото беше страхотно, точно в каньон, до една река и със супер гледка от стаята. Е, всичко това го видяхме и оценихме на сутринта докато закусвахме, но поне успяхме да му се насладим макар и за малко.
След ранна закуска и съветване със хазяина, решихме да потеглим към Todgha Gorge. Това е каньон, с високи от по 160 метра червени отвесни скали, издълбан от реките Dades and Todgha. Паркирахме колата и слязохме да ахкаме и въхкаме пеша. Каньона е само 10 метра широк, и усещането колко си малък и нищожен измежду огромните скали е брутално. Има страхотни маршрути за катерене, а когато има достатъчно вода може да се организира и рафтинг. Ние се задоволихме само с разходка и продължихме към пустинята. Както казах, в Мароко любимото на пътните инженери е да правят завои. Така че защо да няма завои, вярно не толкова остри, и по перфектният път през огромното равно поле посока Сахара. Според мен е за да не ти стане супер скучно и да заспиш зад волана, но знам ли...
Точно стигаме входа на градчето и на средата на пътя ни се изпречва някакъв човек и ни спира. Първа мисъл - еййй полиция, сега ще има да се разправяме. Но нито има униформа, нито полицейска кола, и какво се оказва - човека предлага турове в пустинята и още от рано иска да си хване туристите.Отказахме културно няколко пъти и продължихме, докато в един момент едно АТВ със същия гид започва да кара успоредно с нас, и да продължава да ни убеждава, викайки през прозореца на колата ни, да се запишем с неговата група. Прекаленото досаждане не даде искания от него резултат и отново му отказахме. Еми как няма, той изглеждаше полу луд да ни гони с това АТВ. Е, в крайна сметка склонихме на един който ни гонеше с моторче, но какво да се прави - времето напредваше, а ние искахме да спим в пустинен лагер.
Докато правихме последната снимка, покрай нашата кола мина един джип, пълен с мъже. Толкова се бяха въодушевили нещо, че се показаха през прозореца да махат на Донка, и от главата на единия хвръкнаха слънчевите му очила. Ние ги намерихме и ги взехме, очаквайки че ще спрат колата и ще се върнат, но явно ги досрамя, така че Донка получи подарък от Мароко, Рей Бан очила :)
Но да се върнем на пустинята. Оставихме колата и зачакахме останалата група, с които щяхме да сме заедно в берберския лагер. Оказаха се разнородна компания, гравитираща около една доста сочна венецуелка, която явно си беше поставила за цел да ги забавлява. Тъй като явно ние бяхме бонус към групата и нямаше достатъчно камили за всички, шефчето ни попита дали искаме да отидем до лагера с джип, а да се върнем на сутринта с камила. Ами много ясно, така усещанията са различни, а и той много се постара да ни направи пътуването забавно. Нагоре, надолу, настрани по дюните, изобщо този джип беше каран като луноход с пълна газ.
Лагера представляваше няколко големи палатки за спане, покрити с одеала, една която играеше ролята на ресторант. Тоалетната беше както се изрази единият камилар - Натурел, everywhere. Докато си лежахме на пясъка, другите от групата нещо се засуетиха и започнаха да изписват нещо в пясъка със свещи. Решихме, че е рожден ден, но останахме изненадани - оказа се романтично предложение за брак. И за да продължим с романтиката, вечерята в ресторанта беше на свещи (не че има електричество принципно). За съжаление милионите звезди, които се надявахме да видим бяха закрити от облаци, но пък за кратко леко заваля, което приехме за късмет, имайки предвид 12-те милиметра на година дъжд които падат в Сахара. Вечерта завърши с гатанки, песни и танци около огъня, и изморени си легнахме в палатката.