четвъртък, 1 юни 2017 г.

Персийска приказка - Кашан и Техеран

Деня стандартно започна с шофиране, но поне този път беше само 3 часа. Имахме среща с един иранец който бяхме намерили в нета за да се уговорим за тур в пустинята и спане в караван серай. Естествено човечеца се опита да ни прецака само с шофьор не говорещ грам английски, но с малко преговори обеща да намери и гид. Уговорката е ясна, на следващата сутрин идват да ни вземат, така че има време да разгледаме и така известните традиционни къщи в Кашан. Избираме Табатабей защото няколко дни по рано едни туристи много ни я бяха похвалили. Тя е била на много заможен търговец на килими от преди 200 години. Къщата е огромна, с четири вътрешни двора, 40 стаи и 3 вятърни кули. Много красива постройка, но за съжаление не са оставили нищо от обзавеждането и всички стаи са празни. Поне басейните и цветята в дворовете бяха много добре поддържани.
За да следваме добрата стара традиция нямаше как да не посетим и старата баня Султан Амир Ахмад. Нищо по особено нямаше вътре но покрива беше страхотен. Целия осеян с малки куполи с правоъгълни прозорчета и с гледка към заснежените планини които бяхме преминали предния ден. Решихме че достатъчно исторически атракции за днес, време беше за кулинарна разходка и лудницата на базара. Не знам защо продължавахме да се бутаме в базарите след като беше повече от ясно че един топ плат или златно колие няма да си купим, но пък беше забавно да сме част от лудницата.
Та за яденето - този път успяхме да намерим място където продаваха традиционния кашк, а за мой късмет даже беше без месо, та нямаше как да не седнем да го пробваме. Мястото както обикновено супер долнопробно, състоящо се от две масички и два огромни казана пълни със нещо. Точно по наш вкус :) Много готина супа или по точно каша, но какво имаше в нея нямам грам идея. Казаните бяха супер бързо разпродадени и човека набързо приключи с работния ден. Добре че се вредихме.
 Пътя към хостела минаваше покрай една фурна, където току що бяха извадили някакви сладкиши които ухаеха невероятно. Така и не се разбрахме с продавача какво точно продава и колко струва, така че просто му посочихме нещо приличащо на кекс и той каза цена примерно 75. В каква дилема с математиката го вкарахме като му дадохме 90..То не беше едно броене на пръсти, едно чудене, докато накрая каза - абе айде 70 и ни върна 20. Сложна работа е тази математика за първи клас :) А нещото което си купихме излезе че е кекс пълен с фурми и по вкусно нещо не съм пробвала никога. Даже единодушно решихме че сутринта първо минаваме за още и после тръгваме за пустинята. Да не заслабнем случайно...
Повървяхме сигурно цели 10 минути преди да видим следващото кулинарно предизвикателство - пица с фурми. Оооо веднага да се поръча една но... въпреки огромния надпис няма пица с фурми. Жалко, въпреки че щеше да е ужасно гадно най вероятно.
Почти успяхме да минем всички изкушения и точно пред хостела какво да видиш - разнася се един аромат на шкембе и агнешки главички и един супер усмихнат чичка ни маха да влезем. Ами колко му е, ще влезем само да погледнем. Да, ама чичкото не иска да ни пусне без да си направи снимка с Ангел и Данчо. Големи звезди, всички искат да се снимат с тях, как не се сетихме поне някой лев да изкараме от фотосесиите :) Нищо че не си купихме да ядем шкембе, човека беше супер доволен че се е снимал и ни изпрати по живо по здраво да си ходим.
На сутринта както се бяхме разбрали първа спирка за пай с фурми и след това се срещнахме с гида и шофьорите. Както се бяхме разбрали наистина гида ни говореше перфектен английски, който каза че е научил от нелегално гледане на телевизия и пеене на парчета на Modern Talking. Тъй като в училище те не учат езици за да го практикува всеки ден са ходили в градините Фин да чакат туристи за да могат да си говорят с тях.
Градините Фин са част от Юнеско и с тях започна и нашият тур. Още на входа ни 'нападнаха' продавачи на розова вода и сапунчета с миризма на рози. Бррррр толкова да не я харесвам тази миризма а те ти я тикат под носа. След като им казахме че този мирис ни напомня на бабите ни, се отказаха - да си го предлагат на китайските туристи които са луди по него. Та да се върна на градините - построени са 1590 година и са най старите съществуващи градини в Иран. Тъй като са в пустинята, водата е прихваната от планините Каркас и чрез подземна система от канали наречена 'канат' достига до градините. Всички фонтани които не са спирали от както е завършена градината, работят единствено благодарение на изчисления на цолажа на тръбите и налягането и не е използвана никаква механична сила. Чрез системи от 'канати' в миналото се е карала вода до водните кули в Кашан, благодарение на които лятото винаги е имало прясна вода.
Следващите спирки от тура бяха поредната гробница на някой от имамите и останки от стара крепост. Честно казано не се впечатлихме защото вече бяхме видяли по няколко от този тип атракции, но подземния град Nushabad беше нов и за нас. Който страда от клаустрофобия определено е по добре да го пропусне. Тунелите са супер ниски и тесни, доста под земята и единственото по широко място е водната кула. Нашият гид ни разказа че града е съществувал само в легендите предавани от уста на уста и никой не им е вярвал, докато случайно докато са копаели поредния кладенец не са се натъкнали на серията от тунели. Нушабад е на три нива, които са на дълбочина между 4 и 18км но само една малка част е отворена за посещение.
Нашият шофьор излезе голямо камикадзе, явно си мислеше че кара не пежо, а някой джипка защото от момента в който навлязохме в пустинята и започна голямо препускане нагоре надолу по дюните. Голям кеф, ама как не се разпадна тази кола не знам :) Другите бяха доста назад, явно караха нормално, и докато ги изчаквахме край пътя едно стадо камили парадно премина покрай нас. Дали бяха диви или не, нямам идея обаче три четири от по любопитните дойдоха при нас да ги почерпим с хляб. Дори раздадоха целувки на Данчо от благодарност -  Ейй много го харесваха в тоя Иран, даже и камила фен си намери, ходеше след него като кученце :)
След като си поиграхме като малки деца на пясъчните дюни решихме че искаме да хванем залеза на соленото езеро. Аз си го представях както в Боливия и честно казано останах много разочарована. Едвам се виждаше солта, а за капак беше валяло (в пустинята!!!) преди два дни и съвсем беше изчезнала всичката сол. Нямаше смисъл да се мотаме повече там, така че сменихме плана за залез в караван серай. За разлика от предния който си беше буквално пет звезден хотел, тук всичко беше абсолютно автентично. Стаята ни имаше само одеала които си направихме на легло, тоалетната беше навън а вечерята ни я поднесоха отново на пода в 'общата стая' Преди да залезе слънцето и преди вечеря видяхме че се белее сол на десетина минути от караван серая и решихме да отидем за някоя снимка. След повече от час ходене, солта се приближи една идея, обаче като погледнахме назад и сградата беше една светеща точка на хоризонта. Добре че поне светеше, че иначе по новините щеше да има глупави туристи изядени от пустинни лисици (примерно :)) С 'пътеводната светлина' нямахме проблем да се приберем по тъмно, но гида беше се поразтревожил малко..
Последна спирка Техеран и раздяла с нашето чисто ново Пежо 406. Нарамихме раниците да търсим някакъв уж супер як хостел който обаче излезе с фалшив адрес в нета. След доста уговорки и едно кафе време се появи една женица и каза ами айде с мен да ви водя на новия ни адрес. И какво излезе - мъжа и е атомен физик участвал във войната с Ирак (даже се хвалеше с белези от куршуми) и много мрази всички околни страни. Затова пуска туристи само след като им види паспортите, а тъй като ние не искахме да пращаме копия по пощата не ни даде истинския адрес. Но след като очевидно не сме араби нямаше проблем и се разбрахме.
Като цяло Техеран е типичен голям град, който става абсолютната лудница след като залезе слънцето и всеки тротоар се трансформира на битак. Освен че е невъзможно да караш кола е почти невъзможно и да ходиш по тротоара. Возихме се и на метро, като вагоните само са жени ни се видяха доста неприветливи,та използвахме смесените. Яко преживяване - минаваха да продават какво ли не в това метро - ножове, чанти, фенерчета, сакове...и не помня още хиляди неща. Търговията трябва да върви навсякъде :) Но двете неща които определено няма да забравя от Техеран са сандвич със спагети болонезе и сандвич с мозък и език... Е тази вечеря беше идеалния завършек на Персийската ни приказка.